blog.musiclessons.bg

Когато преди малко повече от година едва ли не внезапно реших, че искам да се науча да свиря на пиано, въобще не знаех с какво се захващам.

От дистанцията на времето заслужих правото да се усмихна със снизхождение на това уж импулсивно мое желание и да му се зарадвам двойно повече. Като дете свирех на акордеон, вярно е, а този факт потвърждава неопровержимата разлика – да започнеш да свириш, когато си на 27 години, освен импулсивно е и осъзнато желание. И дори отстрани да изглежда като тенденциозно, претенциозно, насочено навън действие, няма да се уморя да повтарям, че посоката е друга – при общуването с кой да е музикален инструмент е далеч по-интересно какво всъщност се случва навътре.

Равносметката година по-късно?

Относно целта, която сама си поставих – към настоящия момент да мога да свиря фрагменти от Clair de Lune на Дебюси – приемам задачата за изпълнена на 60 процента. През юли бях готова с най-лесната вариация на основната тема и нямах търпение да премина към по-трудна, но именно тогава уроците с Венета Нейнска приключиха, знаете. Последваха няколко срещи с Кристиян Бънъцяну край пианото, при които трудната версия на Clair de Lune остана единствено на думи, а може би е трябвало да бъда по- настоятелна. Ако е вярно, че учителят се появява тогава, когато ученикът е готов за тази среща, навярно с Кристиян сме имали нужда от повече време заедно, със сигурност обаче зная, че не бях готова да стана негов ученик, какво да се прави. Така че уроците ми в студиото на Music Lessons официално приключиха. Благодаря на Венета и Кристиян за споделената музика.

Относно не по-малко важната за мен и всички приятели от Music Lessons задача – да покажем, че никога не е късно да се открие музиката – твърдя, че е изпълнена на 100 процента. Виждам тези проценти в лицата на близки за мен хора, които в известен смисъл мотивирах да преоткрият любовта си към пианото. Сигурна съм, че примерът е мотивирал и много други да се осмелят да поискат да свирят. И не е ли това страхотно?!

Ноктите на пръстите на ръцете ми са винаги къси, без лак. Преди година трябваше да призная пред себе си и пианото, че маникюрът е кощунство спрямо клавиша, не само от естетическа гледна точка. От известно време се взирам в ръцете на другите, все едно там е скрит таен знак.

Тук няма да пропусна най-същественото, което лично за себе си определям като активизиране на музикалния филтър. Вярвам, че именно заради общуването с пианото съм безцеремонна, когато дадена песен не ми харесва; също толкова безцеремонна е и всеотдайността ми към музиката, в която мигновено се влюбвам.

Макар да звучат непредсказуемо, промените са хубаво нещо. Ето – вече открих моя нов учител, скоро ще приветствам читатели в нова музикална онлайн платформа, освен това зная, че някой ден ще имам пиано.

Защото, каквото и да се говори, музиката не е само омайващо чувство, което идва и бързо си отива. Желая ви музика.

Дойде време да опровергая отношението си към блуса. Не че не харесвам блуса, не ме разбирайте погрешно, но истината е, че като музикална структура го намирам за твърде предвидим. Не обещава изненадващо разчупване в мелодията и използва два до три акорда. Или поне така беше в последните пет блуса, които свирих, Good People обаче промени нещата.

Макар да не е сложно начинание, в този блус има непрестанно заиграване между лявата и дясната ръка, а и по-особен ритъм в тази кулминационна част.

Ще свиря Good People на предстоящия концерт на учениците в Music Lessons. По време на урока днес Кристиян посочи и дата през ноември.

1 октомври е като изпъстрен с фуги ден. В Сингапур например тази дата се празнува като Ден на детето, а в Южна Корея се отбелязва като Ден на въоръжените сили. На този ден през 1960 е открит завод „Електроника“ в София; на 1 октомври, но седем години по-късно, Pink Floyd стартират първото си турне в САЩ, а 1 октомври 1977 е денят, в който бразилският футболист Пеле слага край на спортната си кариера.

От 1974 насам обаче 1 октомври се отбелязва и като Световен ден на музиката (съгласно решение на Международния съвет по музика при ЮНЕСКО).

Ако сте пропуснали празничния ден с Music Lessons и рояла на открито в парка, не се тревожете – сигурна съм, че за всеки от нас всеки ден е музика.

photos via Modo.bg

- Свирите на тъмно, защо?
- Това е заради концентрацията, така че гостите в залата да слушат по-добре.
- Но мнозина биха искали да ви наблюдават.
- И защо?
- Вие сте изпълнителят.
- Ръцете ли (мръщи се). Не.
- Изражението на лицето.
- И защо? Лицето не изразява друго освен работа, работа, която прелива в музиката. Кой би искал да види това…

Мъчително дълго отлагах да гледам филма Richter the Enigma на Бруно Монсенжон. Държах да отмине достатъчно време, след като първо прочетох книгата на Бруно Sviatoslav Richter. Notebooks and Conversations (а откровенията в нея докосват силно). Навярно горният диалог между руския пианист и автора на филма за него загатва особеност, която намирам за невъзможно (и ненужно) да опиша. Мнозина с досада биха определили тази особеност като ексцентричност, а всъщност е вяра – тя едновременно пленява и натъжава, тъй като се простира така далеч, че винаги остава неразбрана.

Ако се постигне желаната хармония, животът би бил толкова прекрасен, казва Святослав. Нещо повече – той вярва в това. Затова никога не избира пиано за концерт: “В Америка имах възможност да избирам между дузина рояли. Затова там свирех лошо. Все си казвах: “Не избрах правилното пиано”. Никога не избирам пианото. Никога. Приеми пианото както приемаш вярата. Така на психологическо ниво всичко е по-лесно. Вредно е за артиста да избира пиано. Един вид неморално е. Като Свети Петър трябва да вярваш, че ходиш по вода. Ако не вярваш, потъваш”.

Веднъж го упрекнали с думите: “Но ти не харесваш пианата”. “Може би харесвам музиката повече”, отвърнал Рихтер.

Неговата непоклатима вяра в силата на музиката да съзидава агресивно контрастира със собствената му самокритичност. Необяснима и отблъскваща самокритичност, която разяжда, защото изисква абсолютна хармония. Самокритичност, която може да допусне и усети единствено надареният с близка до неговата чувствителност.

Всъщност той е безцеремонен както към себе си, така и към околните. В критиката към себе си обаче е най-искрен и ясно аргументиран.

“Не се харесвам. Вярно е” – признанието бива изречено томително бавно. Камерата застива, за да улови тъгата в очите, но Рихтер вече е свел поглед надолу, до дъното на непоносимата му искреност, а в следващия миг той вече търси тъгата във вашите очи. Поводът за най-интимното откровение е това изпълнение от 1989 в Лондон, тук той свири Шопен (Етюд Оп.25 №11):

Той бързо сгъва нотните листове, става и се покланя пред публиката. Очевидно е недоволството му, въпреки нестихващите аплодисменти в залата. Рихтер напуска мрачен сцената. Ето и обяснението след време:

“Мислех, че е добър концерт. Но след като чух записа от него, останах смутен. Говоря за живота въобще, не само за музиката. Всичко, което обърква, е ненужно”.

Представете си само – след като същото това изпълнение вдъхновява всички мигновено да се влюбят в пръстите на Святослав Рихтер, колко необятна трябва да е бездната между клишираните брътвежи и бленуваната от него хармония. Това е енигмата на неопетнената музика, за която няма достоен компромис.

- Казват, че свирите единствено това, което вие искате да свирите. Вярно ли е?
- Да.
- Защо това е така?
- Защото съм егоист (усмихва се).

Филмът Richter the Enigma излиза година след смъртта му – през 1998.

От време случайността наистина се притичва на помощ. Общото между мен и унгарския пианист Луис Кентнер е очевидно – според горния кадър и двамата сме свирили на Rachals.

Всъщност за тези рояли се знае малко. Производството започнало през 1852 в Хамбург, Германия. Антикварният Rachals в студиото на Music Lessons е произведен през 1910. Не знам дали е заради над стогодишната му история, но в неговата клавиатура пръстите ми потъват, а звукът е силен – чувствам се сигурна.

Впрочем фотографията е поместена в статия за списание Piano International (март/април 2011), където ученикът сър Клаус Мозер разказва за учителя си Луис Кентнер. След като се установил във Великобритания, унгарският пианист се чувствал щастлив, но продължил да преподава според унгарската традиция. Ясно е защо Кентнер се посветил на творчеството на Лист.

Сър Мозер винаги искал да бъде професионален пианист, но не се получило. Все пак един ден станало така, че Кентнер се съгласил да бъде негов учител.

“Използваш четвъртия пръст повече от третия, който пък може да помогне за повече баланс”, отбелязал още на първата им среща край пианото учителят. Именно от него ученикът научил колко силно може да бъде въздействието на педала, тъй като “използването на педала прави изпълненията на пиано интригуващи”.

“Той никога не допуска грешки”, продължава разказа на сър Мозер. “Доста пианисти грешат, но не и той”. Веднъж попитал учителя си: “Какво се случва в действителност, ако на концерт изсвирите невярна нота”. Последвала дълга “унгарска” тишина; след което Кентнер отговорил: “Не разбирам въпроса ви!”.

В статията в Piano International сър Клаус Мозер използва думата pianism, която държа да не превеждам на български. Това, което отличавало неговия учител от всички останали, не била перфектната му техника, а бил начинът, по който докосва клавишите. На това се опитал да го научи Кентнер. На това се опита да научи и мен Венета Нейнска. Днес беше последният ни урок по пиано.